Перфектната пържола

Или перфектната свинска пържола, ако трябва да сме точни. Не че не обичаме телешко, дори напротив, но шансът у нас да се намери хубав телешки стек е доста малък (чували сме, че в Метро, например, се намират). Причината за този драматичен дефицит, който ни буди нощем и не ни оставя да спим е, че в България не се отглеждат телета за месо. И поради това, дори малкото видове телешко, което купуваме от магазина обикновено е с доста дъвчаща консистенция и изисква около 3 пъти повече време за готвене от качественото телешко месо.

Не ни се иска обаче да подценяваме свинското и да го караме да изглежда като некачествен заместител на бленуваното телешко. Това съвсем не е така. Добре приготвената свинска пържола е способна да събуди у нас много красиви чувства, а сигурна съм – и у мнозина от вас, а и все пак в България имаме традиции в ценителството на свинското месо и то не бива да бъде пренебрегвано. Особено в зимния сезон. Както и по всяко друго време на годината, де, освен може би август месец.

Свинските пържоли имат много въплъщения, всичките от които са възхитителни – приготвени на скара с апетитен пушен аромат и стилни райета, печени на фурна до крехкост, която граничи с разпадане, или пък приготвени на тиган, с хрупкава коричка отвън и сочни отвътре. Днес ще се спрем на последния метод, с който безотказно и лесно може да приготвите фантастична и сочна пържола. Методът наистина работи, дори за хора като мен, които са отгледани с идеята, че единствената свинска пържола на този свят е сух свински котлет, допълнително изсушен до подметка на тиган. Е, не е нужно винаги да е така. Човек се учи докато е жив. Ще съм завинаги благодарна на Магдалина, която ми показа Пътя. Котлетът не е единственият вид свинско, а методът с тигана не винаги води до сухи пържоли.

Тук искам да спомена един доста важен компонент в успешната формула за пържола на тиган. За нетърпеливите, които не искат да губят време в излишни лирични отклонения и искат да прескочат направо към рецептата, моля, въздръжте се и чуйте какво имам да ви кажа. Струва си, обещавам. Слушате ли внимателно?

Тайната. Е. В. Тигана.

Тайната е в тигана.

Наистина.

Доста време слушах, четох и наблюдавах предимствата на чугунения тиган. Чудех се какво му е толкова хубавото – тиган като тиган, че и тежи ужасно и трябва да се вдига с две ръце. След като се сдобих с един прекрасен Lodge обаче, запях друга песен и сега не искам да се разделям с него.
Никога.

Хубавото на чугунения тиган е следното – разпределя топлината равномерно по целия съд и така храната се сготвя много по-добре; храната не залепва за него; може да разбърквате нещата в тигана направо с вилица, например, и няма риск да го одраскате; ужасно издръжлив е и при правилна поддръжка, се превръща във вечния тиган, който да се предава от поколение на поколение. Разбира се, чугунените тигани имат и добавена стойност – предлага ви една хубава тренировка за стегнати бицепси, а и може да служи като средство за самоотбрана (във филма „Пържени зелени домати” убиха лошия точно с един такъв Lodge като моя).

Но да се върнем на пържолата. Ето как:

Продукти:

1-6 – колкото пържоли ви трябват, но нека да са вратни, моля
малко масло и още малко за накрая
сол
пипер
масло

Загрейте тигана много добре и добавете една чаена лъжичка масло (може и олио, но нека да е наистина малко, колкото да покрие тигана). След като маслото се разтопи, сложете леко посолените и поръсени с пипер пържоли в тигана за по 3-4 минути от едната страна. Каквото и да ви коства, не ги обръщайте преди това, защото целта сега е да се запечатат и да се карамелизират отвън леко.

Просто оставете пържолите, забравете ги и си навийте алармата за след 3 минути.
Обърнете ги за още 2-3 минути от другата страна. На този етап пържолите няма да са съвсем готови, но ще са добре запечатани, което ще ги направи сочни отвътре.

Накрая наредете пържолите в тава, сложете по мъничко масло върху всяка и ги поставете под грила/в горната част добре загрята фурна за 5-15 минути, в зависимост от това как харесвате пържолата си. Тази стъпка помага за сготвянето на месото и им придава допълнителна хрупкавост и аромат.

За завършек на пържолата може да приготвите следния сос, който е съвсем лесен, адски вкусен, и който дава доста балансиран вкус на цялото преживяване.

Продукти:

1-2 чаши добро червено вино
1 ч.л. масло
½ глава лук
2 скилидки чесън
1-2 щедри лъжици хубава горчица
половин връзка ситно нарязан магданоз

В тигана от пържолите загрейте маслото и задушете в него ситно нарязания лук за 4-5 минути на умерен огън. Добавете чесъна, разбъркайте и оставете да се задуши още минута-две. След това добавете горчицата и при непрекъснато разбъркване добавете виното. Оставете да покъкри около минута, за да изври алкохолът от виното, и добавете магданоза. Свалете от огъня и полейте пържолата с него. После ни се обадете да ни кажете, че ни обичате.

Салата от печена тиква с ябълков винегрет

Много добре знам, че първият пост (а още по-малко, ако е стотният в блога) след дълго отсъствие не трябва да започва с негативизъм, но не мога да се въздържа: изобщо не обичам тиква. Ама хич. Избягвам да я ям, всъщност направо бягам надалече, докато опасността премине и спокойно мога да изляза от нелегалност. Е, хубаво де – леко поизлъгах: миналата есен Крис успя да ме излъже с една убийствена крем супа от тиква и честно да си призная, бях приятно изненадана, че това растение май може да се яде, освен че става за фенери или в краен случай за украса на скрина на баба (шарените кратунки май не стават за ядене, но не съм напълно сигурна).

Естествено, както всяка година и тази тиквите предприеха масирана инвазия и на мен ми стана направо невъзможно да отказвам на идеи и предложения за тиквени манджи. Ама защо не си опечем тиква? Добре де, ще направим тиквеник, ризото с тиква, пай с тиква, абе всичко – с тиква.

Мхм… А вълшебната думичка?

Пържоли? Не. Кюфтета? Не! Салата? Амииии… добре (следва сумтене и мрънкане).

И се започва едно търсене на рецепти за салата с тиква, което в крайна сметка доведе до следното откритие: комбинация от тиква, орехи, рукола, сушени плодове, лук, ароматно сирене и адски вкусен винегрет със сок от зелени ябълки.

За това произведение ни трябват следните продукти:

около половин килограм обелена и изчистена тиква цигулка
нарязан на ситно лук – около две супени лъжици
200-300 грама рукола
2 супени лъжици нарязани фурми
половин чаена чаша орехи
¾ чаена чаша настърган пармезан
мед, около половин супена лъжица
¾ чаена чаша пресен ябълков сок
2 супени лъжици ябълков оцет
2 супени лъжици дижонска горчица
пипер микс
лют червен пипер
зехтин
сол

Като за начало разбира се, избираме от купчината най-хубавата цигулка и гордо си я отнасяме вкъщи. Аз лично имах известни предразсъдъци, преди да се реша да срежа с големия нож тази красота, но с леко подръчкване непоправимото е сторено: имаме парче тиква, което се реже на едро, бели се и се нарязва на кубчета, горе-долу със страна от два сантиметра, въпреки че това въобще не е задължително; можем да си направим паралелепеди, трапецоиди или тетраедри при добро желание.

Нареждаме парченцата в тава, покрита с хартия за печене и ги поливаме с 2 супени лъжици зехтин и малко мед (които е добре да забъркаме предварително), наръсваме със сол, пипер и лют червен пипер, за предпочитане стрит на по-едро.

Пъхаме в предварително загрята на 220 градуса фурна и печем около 30 минути, като общо-взето все пак преценяваме на око дали тиквата се е зачервила достатъчно. Когато го преценим, обръщаме кубчетата и оставяме да се дозапекат.

Последните 5 минути наръсваме тиквата с нарязаните на парченца фурми (като можем да използваме сушени боровинки, даже е по-есенно, но тази година пропуснахме брането около Черни Връх по извинителни причини, свързани с едни чешки напитки) и натрошените на едро орехи.

Междувременно в тиганче смесваме оцета, ябълковия сок, който е най-добре да е от много зелена ябълка, защото иначе в комбинация с мед и цигулка салатата става твърде сладка, и нарязания на ситно лук. Бъркаме на среден огън, докато винегрета се редуцира до около четвърт чаена чаша, след което сваляме от котлона и добавяме горчицата, зехтина, солта и пипер на вкус, като продължаваме да бъркаме, докато консистенцията стане гладка.

Върху руколата изсипваме тиквата с фурми и орехи, след което наръсваме настъргания на едро пармезан, заливаме с винегрет на вкус, объркваме леко, после още малко сол и пипер и сервираме незабавно!

Консумираме още по-незабавно, с няколко пържоли и чаша червено вино, като резултатите могат да бъдат крайно изненадващи. Ако не сте викали духове скоро, вероятността това да ви се случи след тази комбинация е почти 93%.

Домашни бургери

Сега, според мен не си струва да си кривим душата и да пишем разни дългоопашати лъжи как ядем само домашно приготвена храна или в изпитани ресторанти, които готвят кашер, предлагат суши от морска краставица и био-сокове от люцерна и са едновременно в класацията на Мишлен и Бакхус.

Истината е, че в ежедневие, когато работният ден продължава често 12-13 часа за готвене не остава време, а на никой не му е до ресторанти, когато пред очите ти до заспиване летят цифри и формули. Така че за хапване остават сандвичите – вкъщи и навън, кога здравословни, кога вкусен, но откровен джънк. Като бургер със сирене, пържени картофи и шейк (аз лично предпочитам бира, ако трябва да сме докрай честни).

Онзи ден, докато правехме обядо-вечерята (след като има брънч, трябва да има и дънч) си говорехме какво са за нас хамбургерите и изплува мнението, че демокрацията е Макдоналдс за много хора у нас, които свързват промените с американския фаст-фууд, менютата с играчки и миризмата на пържени картофи по централните улици. Дали е така не знам, но има голяма доза истина в това, че БигМак се превърна в символ на променящия се свят. Все пак, звучи идиотски „демокрацията е Макдоналдс“.

Аз съм по-голяма от това поколние, което водеха в закусвалните по празници и така и не успях да се привържа към определен фаст фууд, а комбинацията от хляб и кюфте за мен има съвсем друго измерение – в детството ми всеки път, когато тръгвахме нанякъде се напържваше една голяма пластмасова кутия с кюфтета, които ядяхме на спирките по пътя за морето, защото с лада се стигаше бавно и се почиваше често. Аз слагах кюфтето между две филии заводски хляб и ръфах ту сандвича, ту голям домат, който капеше по тениската и гуменките.

Оказва се, че и Крис, и много други имат подобен спомeн, явно това е била храната-импратив при дълги пътешествия, а аз свъзрвам кюфтето с хляб и домат първо с това, а чак после с привнесен джънк и бургери. Е, без да си кривя душата, зарадвах се когато в София се появи Бъргър Кинг, защото поне има вкус на нещо (Мак-дак не хапвам никога въпреки всичко което изписах по-горе, все пак човек трябва да има някакви стандарти).

Идеалният вариант за любители на сандвичи с кюфтета обаче е домашно приготвен бургер, със съставки, които можеш да видиш и за които си сигурен, че имат натурален произход. За подобна вакханалия са ни неободими:

За бургерите:
500-600 грама кайма смес
половин глава лук
3 скилидки чесън
пипер смес
лимонов пипер
сос уорчестър

домашни сусамени хлебчета

маринован лук
жълто сирене маасдам
зелена салата или айсберг
2 домата
кетчуп

За да направим домашни бургери е нужно да имаме предварително опечени сусамени питки и маринован лук, въпреки че естествено те могат да се купят, просто вкусът е съвсем различен и доста скучен.

След като имаме тези изключително съществени продукти, приготвяме каймата за кюфтета. Добре е да е смес, за да не стават прекалено сухи, нашата в крайна сметка след допълнително купуване стана комбинация от 1/3 свинско и 2/3 телешко. Замесваме я с настъргания на ситно ренде лук, намачканите скилидки чесън, смлян пипер, малко сол и сос Уорчестър на вкус. Въщност сосът е най-важното и придава на бургерите специфичния им вкус. След като объркаме добре, оставяме на студено място (това е много важен момент, защо – след малко), може за цяла нощ, за да се смесят добре ароматите.

Когато сме готови да печем кюфтета, загряваме скарата/плочата/тигана, а междувременно си приготвяме листа зелена салата, жълто сирене на тънки филийки, маринован лук, домати на кръгчета и всъщност всичко друго, което се сетим като: други зленчуци, кисели краставички, туршия от цвекло, артишок, каперси, бекон, майонеза, горчица, сосове и маслини.

От студената кайма оформяме големи, плоски кюфтета, които бързо слагаме на нагорщната повърхност. Важно е да са студени, за да не се разпадат или цепят, тъй като са доста тънки и опасността от подобни инциднти е сериозна. За да не се свива бургера, правим лека вдлъбнатинка с палец в средата.

Този път реших да ги пека на тиган, тази разновидност е позната като skillet burgers и ако не се добавя мазнина, вкусът е като на опечени на плоча кюфтета. На скара също се получават адски добре, а аз, понеже не мога да се рeша какво харсвам повече, редувам тиган – скара -тиган и така до безкрай.

В същия добре загрят тиган запичаме разрязаните на две питки от вътрешната страна и докато са още топли редим предваритено приготвените продукти – половинка питка,зелена салата, кюфте, сирене, маринован лук, домат, кетчуп и пак хлебче. За да се стопи сиренето, можем да го оставим за минутка върху бургера, докато той се допича в тигана.

Сервираме огромния сандвич, докато е още топъл с домашни пържени картофи и напитка по избор, аз както вече казах, съм по бирата.

Маринован червен лук

Вероятно няма да сгреша ако кажа, че голяма част от нас са израснали в семейства, в които всяка година се е приготвяло поне малко количество „зимнина“ всяка есен – едва ли има българско семейство, в което някой не затваря поне 3-4 бурканчета лютеница, сладко или туршия.

В наши дни това се случва все по-рядко поради ред причини – наличие на свежи зеленчуци през цялата година, наличие на сносни на качество сладка и туршии в магазина, липса на време или просто нежелание за занимаване с цялата хамалогия да обелиш 4 глави чесън с малкото ножче, например.

И все пак – факт е, че приготвеното вкъщи е най-вкусно. Също е факт, че не е нужно да се приготвят индустриални количества или да се занимаваме с трудни рецепти.

От известно време насам ме забавлява идеята за приготвяне на някакъв вид бърза туршия, която да придаде цвят на сандвичите, с които се изхранвам, когато просто нямам време да готвя. Онзи ден попаднах на една, която освен вкусна, изглежда и много красива.

За тази рецепта ви трябват 2 глави лук, оцет, малко подправки и буркан, който се затваря плътно. И двайсетина минути.

Продукти:

2 глави червен лук
3 ч.чаши винен оцет
3 супени лъжици захар
1 ч. л. сол
няколко зрънца черен пипер
няколко зрънца бахар
2 дафинови листа
1 скилидка чесън (по желание)
2 малки сухи люти чушки (по желание)

Загряваме оцетът в метален (не алуминиев) съд, добавяме захарта и разбъркваме, докато се разтвори. Прибавяме подправките и оставяме маринатата да покъкри на слаб огън около минута, колкото подправките да си пуснат аромата. Добавяме скилидката чесън и оставяме още за около минута-две.

През това време обелваме лука, нарязваме го на дебели шайби и го разделяме на отделни кръгчета. След това го слагаме в оцетената смес (може да го направите на две порции, за да се покрие добре с маринатата). Оставяме да поври 2-3 минути, докато стане ярко розов и поомекне леко. Не е нужно да се вари дълго – хубаво е да остане хрупкав. Ако сте разделили лука на две порции, повторете същото и с втората част.

Сваляме от огъня и оставяме да се охлади добре.

Пресипваме лука и маринатата в буркан и го затваряме хубаво. Готово!

Този маринован лук трае доста дълго на студено, но имам подозрения, че моя няма да изтрае повече от седмица. Вкусът му е ароматен, леко сладък и не убийствено лучен (може да е безопасно да се сложи и в обеден сандвич за офиса). Освен че е просто красив, този лук е идеална гарнитура към сандвич или друга суха храна.

Супа топчета

Този път беше ред на Крис да се тръшне болна, за разнообразие, тъй като от няколко години това е мое задължение, което спазвам най-добросъвестно. И понеже вярвам безрезервно в чудотворната сила на супите, а пък и напоследък блог-партньорът на два пъти ме спасява от тежки страдания с доматена и тиквена разновидност, реших като добро другарче да помогна на приятел в беда. Разговорът петък късно вечерта протече по следния начин:

М: Вземи си изпий лекарствата и ако обичаш, яж преди това, че ще те пребия. Направи си нещо топло.
К: Добре де, ще ги изпия, но нямам никакви сили да правя каквото и да е било. И престани да ме заплашваш с бой.
М: Изпий си лекарствата веднага и да не ги забравиш утре сутринта. По някое време ще дойдем и ще ти направя супа.
К: А може ли да е супа топчета, че много ми се яде?
М: Не може.
К: Ама защо? Много обичам.
М: Не съм сигурна, че ще стане.
К: Не искам друга супа.
М: Хубаво де, ще видим (не и казах, че всъщност ме мързи да въртя топчета в захлас).

На следващия ден обаче, наспана, освестена и с нови сили Крис освен че купи нов обектив, напазарувала и продукти за супа топчета, така че вече нямаше никакъв вариант за отстъпление, защото мислех да мина с номера, че в моя квартал хубавата кайма е свършила. Не би.

И така, вчера следобед въоръжени с два лимона и два шоколада пристигнахме в Крис, където чинно в редичка ме чакаха строени каймата, ориза и зеленчуците. С леко ръмжене запретнах ръкави и о, чудо – първата ми супа топчета стана фантастично-страхотна!

За такава прекрасна супа са ни необходими:

300-400 грама кайма смес, да не е много тлъста
2 яйца
1 картоф
2 средни глави лук
3 големи моркова
1 чушка
1 домат
половин глава целина
1 1/2 кафеена чашка ориз
3 с.л. кисело мляко
брашно
пипер смес
чубрица
сол

опционално – оцет и лимон

Замесваме кубаво каймата с едно яйце, половин кафеена чашка ориз (може и малко повече), една глава настърган на дребното ренде лук, малко сол, пипер и стритата между длани чубрица. Оставяме я да престои, даже може цяла нощ в захлупена тавичка в хладилника, за да могат миризмите хубаво да напият в месото.

В една голяма тенджера слагаме нарязаните на дребно чушка, останалата глава лук, картофа, целината и морковите, сипваме вода и слагаме да се вари (тази операция можем да я извършим в съд под налягане).

Междувременно оформяме от каймата малки топчета. Когато зеленчуците в тенджерата са понамекнали, добавяме малко сол към водата, овалваме топчетата в брашно и ги пускаме в кипящата течност. Последното е важно, за да могат да се стегнат веднага, ако каймата не е достатъчно добра, тогава яйцето си казва думата и няма опасност всичко да се разкашка в аморфна зеленчуково-каймяна маса.

Оставяме топчетата да поврат петнадесетина минути, след което добавяме останалия ни ориз (към една кафеена чашка). Варим още десет-петнайсет минути, горе-долу да се свари ориза. Добавяме настъргания домат, още чубрица, млян пипер и сол на вкус и оставяме на котлона за нови десет минути.

Забъркваме (Крис забърка) застройка от едно яйце и три супени лъжици кисело мляко. По принцип може да се сложи и малко брашънце, но от топчетата пада в супата брашно, така че в случая не е необходимо. Добавяме и един черпак топла супа, като хубаво разбъркваме застройката.

Когато сме готови, изключваме котлона и започваме много внимателно и бавно да сипваме застройката в супата, за да не се пресече. Объркваме хубаво цялата смес с черпака, след което оставяме още малко на котлона да поври. Ако сезонно има ароматен пресен магданоз, можем да поръсим обилно, след като свалим тенджерата от котлона.

След това са ни необходими купичка, лъжица, няколко филийки хляб и добър апетит. Аз лично добявам и една лъжичка винен оцет, но някои като Крис си слагат пресен лимонов сок, което също придава на чорбата много приятен вкус и аромат.

Изобщо – резултатът е класика в жанра.

Чимичури

В този пост няма да разкажа никакви лични преживелици, защото историята, или по-скоро версиите за произхода на името на чимичурито са много интересни и си заслужават няколко думи.

Чимичури (chimichurri) е сос за месо, адски популярен в цяла Латинска Америка, където печеното на скара телешко е издигнато на пиедестал, а някакви много умни хора са измислили тази (адска) смес, за да го освежат и да му придадат ароматна и пикантна нотка.

Аржентинците са спечелили битката за бащинство над чимичури, а всички легенди за името му препращат към някакъв полумитичен представител на Британската Империя, пръв приготвил подобен сос за месото си, което мен лично малко ме съмнява, по-скоро сместа е резултат от испано-италианските влияния. Все пак, този първооткривател на чимичурито може да бъде срещнат в литературата като Джими МакКъри, професионален военен, Джими Къри, търговец на месо и Джеймс Хърей, шотландец, който пътувал с гаучосите, а най-забавната легенда е за английско семейство, което живеело в Патагония, а местните често чували от тях на вечеря „give me the curry“. Просто си представям изисканите англичани, които насред пампасите са си подавали сребърни съдинки със сосове.

Е, със сигурност не е било така, но не пречи да виждам подобни картини и да чувам „give me the curry“ като „чивмидъчури“, станало впоследствие „чимичури“.

И няколко думи за приготовлението: задължителната съставка е една връзка зеленинка – кориандър или магданоз. Естествено, рецептите варират на брой колкото латиноамерикански семейства има по света. Някои добавят и домати или хляб, но това е по-скоро изключение, отколкото правило, въпреки че Карлос в Бътчърс винаги го прави доматено.

В нашето чимичури сложихме следните неща:

1 връзка магданоз, нарязана да пълни около половин чаена чаша
половин глава лук
2 скилидки чесън
настъргана кора от цял лимон
половин чаша зехтин
четвърт чаша винен оцет
четвърт чаша вода
сокът от половин лимон
1 чаена лъжичка петмез
1 чаена лъжичка риган
1 чаена лъжичка едра сол
1 чаена лъжичка смлян пипер
3 люти чушлета

Първо нарязваме на дребно магданоза, лука, чесъна и лютите чушлета, а след това ги накълцваме хубаво с мецалуна, докато всички продукти станат на едрина по наш вкус. Може и с блендер, но удоволствието просто не е същото – както пестото няма същия вкус, ако не е наситнено с мецалуна, така и чимичурито си иска това италианско хладно оръжие, което бабите на камората сигурно използват и за други цели.

Трябва специално да спомена лютите чушлета – ние използвахме средно огнени (пири пири), но не пречи да се сложат няколко отровни злодейки, ако търсим по-пикантен ефект.

Слагаме нарязаното в купичка и добавяме настърганата лимонова кора, черния пипер, ригана и размития в малко топла вода петмез и хубаво размесване. След това добавяме едно по едно лимоновия сок, оцета, зехтина и водата и разбъркваме хубаво.

Добре е чимичурито да престои поне един ден в хладилника, хубаво захлупено, за да могат всички вкусове и аромати добре да се смесят. Страхотно е върху току-що изпечено, димящо месо, но спокойно може да се използва като марината или за сандвичи с останало ни студено месо от празниците, в питка с малко домати и зелена салата.

Изобщо, адска работа, в преносен и пряк съмисъл (особено ако наблегнем повечко на чесъна и лютите чушки).

Ирландска яхния с Гинес

Няколко дена с Крис се чудихме как и откъде да подхванем рецептата за ирландската телешка яхния с бира Гинес, понеже и двете засега не сме имали удоволствието да посетим нито северната, нито другата Ирландия. След известна доза мисли в различни посоки Крис излезе с предложението да обявим седмица на ирландската кухня, посветена на концерта на Рошийн Мърфи на 6ти ноември, което си беше доста изкусителна идея, но пък до края на седмицата може да не успеем да наваксаме с други рецепти от региона, а и знае ли човек дали Рошийн пие Гинес или ще се намуси като хардкор фен на Мърфис (на какъвто веднъж попаднах, и мхм, тук сблъсъкът е не по-малко сериозен отколкото между католици и протестанти).

В интерес на истината, вдъхновението ни да сготвим ирландската яхния дойде от една невероятна готварска книга, която приятелката ни Мария донесе наскоро от Дъблин и любезно ни предостави за интензивна експлоатация. Преди няколко дена времето доста се беше понамусило, а за мразовит и влажен есенен ден няма нищо по-хубаво от топла, сърцата (е как по-добре да преведем hearty) яхния с хубаво телешко и няколко шишета тъмна бира. Подобна храна топли както тялото, така и душата.

За яхнията:

200-300 милилитра Гинес (най-важната съставка)
към 1 килограм телешко месо – шол, плешка или ребра
2 пръчки праз
половин глава целина
2 моркова
1 глава лук
2 скилидки чесън
300 милилитра (1.5 ч.ч.) телешки бульон
към 50 грама масло
75 грама бекон
към 100 грама гъби, хубаво е да са диви
50 грама малки лукчета или арпаджик
1/4 ч.ч. брашно
зехтин
сол
пипер

За картофеното пюре:
1 килограм картофи
масло
мляко
пипер
сол

За тази манджа ние специално избрахме телешки шол, парче около 950 грама, което нарязахме на парчета, дълги около 7-8 сантиметра, с дебелина около сантиметър на сантиметър, че и по-малко. Те се прекарват през силно нагрят зехтин, докато почервенеят-покафенеят, след което се отделят в съдинка, като за толкова месо процесът става на няколко пъти, поне четири и понеже е много сочно, се избягва момента с пърженето.

В тенджерата, през която е минало телешкото, в сместа от зехтин и сок се задушават нарязаните на кръгчета праз и моркови, кубчетата цвекло и наситнения лук за около 5 минути. След това към зеленчуците са добавят чесъна, месото и се сипват бульона, който при липса на друг може да е от кубче и бирата, като ние сложихме цяло шише от 330 милилтра, тъй като такива разфасовки продават у нас.

Всичко това се оставя да къкри захлупено поне час и половина, но ако месото не е достатъчно омекнало, поради различни причини, може да поври още половин час.

След това месото се изважда и се отделя от зеленчуците, а течността, в която е вряло всичко се прецежда и се оставя настрана.

Тенджерата се измива и в нея, в бучка масло се задушават бекона, гъбите и целите лукчета (които се почистват бързо и лесно по технология, описана в тази рецепта) за около 5-10 минути, докато придобият златист цвят. След това към тях се прибавя брашното и се бърка на бавен окън около 2-3 минути. Бавно добавяме течността от месото и зеленчуците. Накрая слагаме отново месото и посоляваме и напиперяваме на вкус.

Сервираме топлата и ароматна яхния с картофеното пюре, което междувременно сме приготвили и добре изстудена бира Гинес.

Гратен с домати и тиквички

Това късно-лятно ястие е вдъхновено от Мат и неговите хапки, става много бързо и лесно, адски вкусно е особено с летните домати, чийто слънчев вкус за съжаление не може да бъде повторен от хибридите, които си купуваме през зимата. Естествено, в началото мисълта за огретен ме накара да набръчкам нос, защото си представих безформена маса от картофи, яйца и още нещо (наистина не знам какво), но Крис се постара да ме убеди, че това няма да е като „онова“. И не беше, факт. Поради това и реших да кръстя нашето произведение гратен, а другата причина е, че и аз, като г-н Хобита съм отявлен франкофон и предпочитам да запазвам оригиналния правопис и правоговор (освен това, au gratin е готварска техника, а не име на ястие).

Гратенът (gratin, от gratter фр. стържа) съществува в безброй разновидности, които са обединени под знака на хрупкава коричка от настъргано сирене, а за нашия ще ни трябват следните продукти:

4 средни домата
2 средни тиквички
чаша и половина настъргано твърдо сирене, 2 вида, например пармезан + още едно
средна главичка лук
зехтин
пипер смес и други подправки
сол евентуално

Лукът се нарязва на ситно и се сотира в много малко зехтин и вода, докато стане прозрачен. Нарязваме на тънки кръгчета тиквичките и доматите.

За този гратен използвахме пармезан и още един вид, малко по-меко сирене, но пекорино плюс еменал или гауда също е много добър вариант. И двете сирена се настъргват на ситното ренде (ако няма такова специално за пармезан), докато общото количество достигне около една и половина чаена чаша.

В тавичка се застила хартия за печене, която много леко се намаслява със зехтин. След това започва голямото редене – тиквички, домати, лук, сирене, подправки и така в същата последователност, докато не свършат продуктите. Сол може и да не се слага, тъй като в сирената има достатъчно. Най-отгоре се нареждат останалите домати и се покрива с настърганото сирене. Пече се на среден огън, като тавичката може да се покрие с фолио, което да се махне накрая или фурната да се остави известно време само отдолу, а после да се засили и отгоре, за да се получи прочутат хрупкава коричка. Voila.

Лютика

Горещ юлски или августовски предиобед. Балконът вече толкова се е напекъл, че прабаба ми хвърля една кофа вода, преди да започне да пече чушки на котлончето, което дядо ми и е инсталирал върху шкафчето с инструменти и други пособия, останали от бакърджийския занаят на мъжете в семейството. Аз съм на 4-5 години, а прабаба ми почти на 80. 78 от които изживени в къща с лятна кухня до градината с цветята и доматите.

Сега баба Станка трябва да шета и да готви в малкия апартамент, на тясното, горещо балконче, наполовината заето от ляндрото на снахата (баба ми демек) и да внимава да не сътворя някоя грандиозна беля. Лятно време обедът е семпъл и постен, само на Петровден и голяма Богордица пиле. Бурания, пирян, пържени тиквички, това, друго и разбира се лютика.

Разчетът на времето е много важен, защото баба ми и дядо ми излизат от работа в 12, а яденето трябва да е топло. И задължително готово, защото дядо ми е много лош, когато е гладен, и освен това винаги бързат да се върнат в малките канцеларийки, където за награда понякога ме водеха следобед, а аз се омазвах до уши в мастило от печатите и лентата за пишещите машини.

За лютиката всъщност са необходими само домати, чушки и лук. Защо се казва точно така, не знам, сигурно защото е добре да се сложи и една наситно накълцана люта чушка, но у нас не се правеше поради разбираеми причини.

А миризмата на печени чушки е това, което за мен е детството, независимо дали прекарано в Ловеч, в Созопол или София. Заедно със стария Сингер, скрина, в който държеше пияни вишни, пожълтелия портрет и голямата лъжица за бъркане, този аромат винаги ме кара да се сещам за ръцете на прабаба ми, вкусните и манджи и да се връщам много назад.

Продукти:

4-5 едри домата
половин килограм чушки
1 средна глава лук
магданоз
оцет
олио
сол
1 люта чушка по желание

Най-важното за лютиката е, че освен чушките, на котлона се опичат също и доматите. И докато чушкопека може да спаси положението за първите, домати могат да се опукат само на котлона, а това е изискваща специални умения работа. Аз лично винаги са напарвам пръстите, но пък дай Боже, на 78 да не ми прави впечатление.

Докато са още топли, зеленчуците (включително и доматите) се обелват и се нарязват в купа, а върху тях се слагат нарязаните на полумесеци лук и магданоза.

В тиганче се сипват олио, оцет, по-добре да е винен, сол и една щипка захар и се загряват, докато сместта кипне. Докато ври още, с нея се заливат всички продукти в купата и се разбъркват. По този начин те пускат много приятен сок, а самата лютика задължително се яде с топъл хляб или питка.

Месо, както казах няма. Но пък бучка сирене и няколко маслини идват идеално.

Печена агнешка плешка с гарнитура от кус-кус със зеленчуци

Всяка година очаквам Великден и Гергьовден с огромно нетърпение, не само защото са най-тачените празници в къщи, но и заради любимото ми агнешко, което иначе рядко се сещам да готвя. А и пролетта си е сезона за това месо и прилежащите му дробинета, дроб-сърми, печени чревца и всякаква друга радост за душата.

Още повече заобичах агнешко, след като при търсене на информация за статия установих, че това е възможно най-чистото месо – на овцете по принцип не са дават добавки и хормони, а си пасат спокойно на свобода.

Е, при този допълнителен стимул запретнахме с Крис здраво ръкави и купихме една прекрасна агнешка (наистина) плешка. След известно чудене как да я приготвим – с пълнеж или без, се спряхме на класическо опичане без плънка, с гарнитура от кус-кус и задушени зеленчуци, а за подправка избрахме прясна мащерка. Резултатът беше много вкусен и ароматен, а ето и рецептата:

Продукти за печеното:
Агнешка плешка
прясна мащерка
1 пакетче масло от 250 грама
2 скилидки чесън
1 чаша вино – розе или бяло
сол
захар

Продукти за гарнитурата:
250 грама кускус
1/2 бульонче
1-2 чаени лъжички масло

3 малки тиквички
3 малки патладжана
2 червени чушки
2 глави лук
3 домата
зехтин
черен пипер
1 щипка захар
прясна мащерка
сол

В тиган се разтопява пакетчето масло. Като се загрее достатъчно, в него се добавят листенцата от прясна мащерка, които по този начин пускат най-добрия си аромат. След 2-3 минути в маслото се добавят и 2 скилидки нарязан на едро чесън. След като сместта поври и с чесъна, в нея се сипват 3 лъжици кафява захар, която после ще придаде невероятен карамелено-кафяв цвят на коричката. Накрая се добавя една чаша вино – в нашия случай беше розе и се сваля от огъня.

Агнешката плешка се поставя в намаслена тава и се намазва обилно с приготвената смес, след което се покрива с фолио и се пъха в силно нагрятата фурна. Градусите се намалят на 180.

Периодично месото се маже с маринатата (Крис използва една бояджийска четка за целта, много е удобно за големи парчета месо), след което отново се покрива с фолио. Така се пече около 3 – 3,5 часа, докато стане напълно готово. Накрая фолиото се маха, плешката се намазва за последен път и се оставя петнайсетина минути на 200 градуса, за да придобие завършен вид в карамелен цвят.

Междувременно нарязваме всички зеленчуци за гарнитурата – тиквички, патладжани, чушки, лук и домати и ги слагаме на среден огън в тенджера с капак. Добавяме малко зехтин и вода и ги оставяме да се задушат, докато са напълно готови. Накрая добавихме от наличната мащерка, малко захар, черен пипер и сол.

Кус-куса е страхотна гарнитура към агнешко месо, особено ако е придружена с печени или задушени зеленчуци. Приготвя се много бързо и лесно – за 250 грама кус-кус се загрява в дълбок тиган четвърт литър вода с половин бульонче и една чаена лъжичка масло. Когато водата заври, съда се сваля от огъня и в него се сипва кус-куса. След 2-3 минути, като набъбне, тигана се връща на котлона, добавя се още малко масло и се бърка още 3-4 минути. Така и той е готов.

Накрая идва най-приятната част – агнешкото, кус-куса и зеленчуците заедно с пролетна салата и хубаво вино са готови за почитане на най-хубавите ни празници. И сами по себе си са кулинарен такъв.

М.