Зехтин с печен чесън и люти чушки

С наближаващия рожден ден на блога, наскоро си дадохме сметка, че Нож и виличка съществува от почти три години. Поглеждайки назад, виждаме най-разнообразни рецепти, които можеха и да са повече, ако бяхме малко по-добре дисциплинирани. Но ето на, Нова година дойде и замина и едва в края на януари се наканихме да пуснем пост.

Януари е месецът на решенията, които обуславят предстоящата година…или поне е месецът на гръмкото им заявяване. Е, ние не сме решили да спираме цигарите, алкохола, храната или каквото там, но ще опитаме да блогваме тук малко по-често. Просто защото ни е адски приятно, а така и така готвим с огромно удоволствие.

Днешната рецепта е доста простичка и незасукана, а не е съвсем и ястие (тук може да се поспори обаче – цяло ястие си става, ако се добавят няколко резена хубав хляб и малко морска сол), но ще ви помогне да приготвите нещо, което ще омагьоса много други ястия – салати, паста или пица, и всичко (солено), което ви хрумне да опечете с малко зехтин. Фината миризма на печен чесън и пикантността на опуканите чушлета придават на зехтина наистина пристрастяващ аромат, без да е твърде силен и натрапчив. Според някои в този зехтин има crack, но вижте съставките по-долу и ще се убедите, че няма такова нещо. Просто зехтин+чесън+люта чушка = здравословна и нескъпа адикция.

Продукти:

2-3 цели глави чесън
2-3 люти чушлета
около половин литър хубав зехтин

Хубавото на тази рецепта е, че е наистина адски лесна. Дори не ни се налага да белим чесън. Отрязваме върха на чесновите глави, колкото да се отворят скилидките.

Заливаме с малко зехтин и печем на 200 градуса докато поомекнат.

Междувременно опукваме няколко люти чушки на котлона, в съвсем old school маниер.

Изливаме зехтина в дълбок тиган или тенджерка и го слагаме да се загрее леко на слаб, колкото чесънът да пусне аромата си за няколко минути.

В добре измит и подсушен вариант поставяме чесъна и лютите чушки и изсипваме зехтина.

Тук, разбира се, може да изберете да добавите и някаква билка, като например босилек или розмарин, или пък пипер, но като почитатели на минимализма, решихме да оставим тревите за друг половин литър зехтин.

Затваряте добре и ето, че имате прекрасен, вкусен зехтин за печене, салати или за добавка към хляб. Чесънът и чушките си пускат аромат и люто с времето, така че зехтинът става още по-добър, когато отлежи малко. Хубаво е да го държите на хладно или в хладилник и да доливате зехтин, когато намалее, за да нямат чесънът и чушките достъп до въздух (тогава мухлясват, а ние не правим рокфор зехтин). Бон апети!

Запечени картофи и моркови с бяло вино, зехтин и чесън

Идея си нямам как някои храни са успели да си извоюват названието „зимни”, „летни” и така нататък, но явно печените картофи и моркови влизат в първата група, въпреки че тези корени се ядат през цялата година. Някак си при вида на тава, от която излиза ароматна пара на кълба човек не може да не си представи сняг, бумтяща печка и чаша вино (колко подходящо с падналия тези дни сняг, дето пак ни изненада).

А и колкото и семпло и добре познато ястие да са, печените картофи винаги намират някоя нова подправка, с която да придобият съвсем различен вкус, като явно подмолната им цел е да направят всичко възможно, за да не бъдат напъдени от кухнята.

В интерес на истината тези дни, вероятно по силата на Провидението попаднахме на още няколко рецепти за картофи със съвсем изненадващи съставки и добавки и сега ни предстоят сериозни емпирични, полеви изследвания в кухнята, като всички резултати ще бъдат внимателно анализирани и споделени тук. Само дано не стане като с експериментите на средновековния алхимик, който в старанието си да получи злато и философски камък от оборска тор се оказал накрая с опърлена брада и унищожена лаборатория.

Тези картофи обаче, които ще опиша малко по-долу дойдоха заедно с няколко перфектни пържоли на тиган, салата с тиква и няколко чаши каберне, съвсем според сезона и радостта/бедствието, който както иска да тълкува снега и студа.

Снимка на готовите картофи няма, както се забелязва, за което молим да ни извините. В момента, в който видяхме картофите, забравихме за снимки, бяхме твърде съсредоточени в скоростното им сервиране и изяждане

Необходими продукти:

1 килограм средни до дребни картофи
4-5-6 моркова
една глава чесън
1 чаша бяло вино
зехтин
пипер смес
сол

Най-добре е да вземем по-дребни картофи, за да можем да ги нарежем на четвъртинки, но всъщност всеки може да ги нареже както си иска – на кръгчета или на осминки. Би било чудесно да има избор и човек да може да си купува например червени картофи, лилави моркови и раирани домати, но явно този вид земеделие скоро няма да си намери място у нас. А ние пък съвсем сериозно се замисляме за градина, в която да отглеждаме стари, немодифицирани сортове (на английски heirloom) плодове и зеленчуци. Но всяко нещо по реда си.

Да продължим с рецептата – нарязваме и морковите на продълговати пръчици, и ги изсипваме при картофите в тавичка, постлана с намаслена хартия за печене.

Взимаме една голяма глава чесън, на която отрязваме горната част, така че при печене да пусне целия си аромат, поставяме и нея в тавичката, поливаме добре със зехтин и чаша бяло вино, насоляваме и напиперяваме на вкус.

Поставяме фолио върху тавата и прилепваме краищата му плътно по ръба на съда, за да могат зеленчуците да се задушат добре.

Печем около 45 минути на около 220 градуса, като накрая оставяме картофките да се зачервят без фолио и готово – имаме прекрасна гарнитура!

Пукани люти чушлета

Всеки, който види заглавието, ще си каже: „Абе тия двете какво си мислят? Че то у нас всеки може да прави пукани чушлета! Вече съвсем ме взеха за …“. Е да де, ама се оказва, че едни такива чушки може да са структуроопределящи и основополагащи за една дългогодишна кулинарна дружба (с продължителност почти колкото българо-съветската) и за един блог за рецепти и други гурмански приключения.

Историята всъщност е такава – преди много години, в края на едно лято, когато Крис тъкмо се беше върнала в Япония доста често разговаряхме за разни неща. Моята сутрин беше неин късен следобед или вечер, но общо-взето се засичахме из разните irc канали и други популярни по онова време средства за комуникация и така от дума на дума установихме, че и двете споделяме страст към храната, пък и към експериментите с нея.

Крис разказваше как гледа в двора си тиквички и как пече питки, а аз и описвах какво готвя и така, докато не стигнахме до приготвените от мен няколко буркана с пукани чушлета. Започвам аз да описвам какво слагам в тях – чушки, чушки, чесън, чушки, оцет, чушки, магдноз и копър… Със споменаването на последните като че ли отворих вратите към ада – ама как, кой човек слага в чушки едновременно и магданоз и копър, те изобщо не се правят така, аз пък съвсем не ги правя така… Моя милост естествено, със самочуствието на изпечен гурман и готвач с дългогодишни семейни традиции в лютите чушки взе че се ядоса, след което последва яростна словесна престрелка, основните поанти от която са: с магданоз, без магданоз, ама как и двете, ама аз знам по-добре и така нататък, което премина в няколко дневно доста хладно общуване.

Както добре може да се види, този научен спор само затвърди желанието ни да готвим заедно, въпреки че и сега често може да се чуят реплики като: не, не, това не се слага точно тук, а тая ябълка е за сладкиша, не за салатата и така нататък, но в крайна сметка така се получават интересните неща.

А сега класическата рецепта за пукани чушлета ала Магдалина:

количество люти чушки по избор
чесън
магданоз
копър
сол
захар
винен оцет

Като за начало избираме подходящите за нас люти чушки. Някои ги обичат отровно-огнени, други – едвам пикантни, аз лично търся нещо по средата, което най-често постигам с комбинация от няколко сорта, грижливо смесени в един буркан. Най-любими са ми рибките, заедно с черешките, но между тях слагам няколко много люти, като шипка или подобни, на които изобщо не знам имената. Малките, червени злодейки, които растат в саксия обичайно ги пропускам, но те пък са чудесни изсушени за вряла супа или боб през зимата.

Едни чушки няма как да са пукани, без да се опукат хубаво на много горещ котлон, така че се захващаме за работа, като внимаваме да не си опукаме и пръстите, въпреки че аз след всяка подобна операция съм с пришки по целите ръце. И с черни петна по блузата, на местата където съм се хващала от ужас всеки път, когато се опаря.

В големи буркани, които се затварят добре, например с капачки с винт или плътно прилепващи тапи нареждаме нарязания на кръгчета чесън (обелен) и наситнените копър и магданоз. Върхо тях се изипват около половин супена лъжица сол и една супена лъжица захар, но все пак всички количества зависят от размера на съда и от индивидуалните предпочитания.

Върху тях слагам врелите чушлета едно по едно, като гледам да редувам люта, нелюта, люта, нелюта, докато получим една чушкова еклектика с приятно-пикантен вкус. На всеки няколко чушки сипвам оцет, колкото да покрие последния слой. Той пък от своя страна се загрява много приятно и разтваря захарта и солта, като сместа напива навсякъде – в зеленините, в чесъна и в пиперките. Когато сме напълнили всички буркани и сме ги затворили много добре, ги раздрусваме едно хубаво, така че всичко да се смеси и да се разнесе навсякъде.

Чушлетата могат да се хапват почти веднага, но могат и да изтраят почти до пролетта.

И много държа да подчертая отново – тези прекрасни, пукани, шарени чушки бяха направени по МОЯТА рецепта :)

Салата от печена тиква с ябълков винегрет

Много добре знам, че първият пост (а още по-малко, ако е стотният в блога) след дълго отсъствие не трябва да започва с негативизъм, но не мога да се въздържа: изобщо не обичам тиква. Ама хич. Избягвам да я ям, всъщност направо бягам надалече, докато опасността премине и спокойно мога да изляза от нелегалност. Е, хубаво де – леко поизлъгах: миналата есен Крис успя да ме излъже с една убийствена крем супа от тиква и честно да си призная, бях приятно изненадана, че това растение май може да се яде, освен че става за фенери или в краен случай за украса на скрина на баба (шарените кратунки май не стават за ядене, но не съм напълно сигурна).

Естествено, както всяка година и тази тиквите предприеха масирана инвазия и на мен ми стана направо невъзможно да отказвам на идеи и предложения за тиквени манджи. Ама защо не си опечем тиква? Добре де, ще направим тиквеник, ризото с тиква, пай с тиква, абе всичко – с тиква.

Мхм… А вълшебната думичка?

Пържоли? Не. Кюфтета? Не! Салата? Амииии… добре (следва сумтене и мрънкане).

И се започва едно търсене на рецепти за салата с тиква, което в крайна сметка доведе до следното откритие: комбинация от тиква, орехи, рукола, сушени плодове, лук, ароматно сирене и адски вкусен винегрет със сок от зелени ябълки.

За това произведение ни трябват следните продукти:

около половин килограм обелена и изчистена тиква цигулка
нарязан на ситно лук – около две супени лъжици
200-300 грама рукола
2 супени лъжици нарязани фурми
половин чаена чаша орехи
¾ чаена чаша настърган пармезан
мед, около половин супена лъжица
¾ чаена чаша пресен ябълков сок
2 супени лъжици ябълков оцет
2 супени лъжици дижонска горчица
пипер микс
лют червен пипер
зехтин
сол

Като за начало разбира се, избираме от купчината най-хубавата цигулка и гордо си я отнасяме вкъщи. Аз лично имах известни предразсъдъци, преди да се реша да срежа с големия нож тази красота, но с леко подръчкване непоправимото е сторено: имаме парче тиква, което се реже на едро, бели се и се нарязва на кубчета, горе-долу със страна от два сантиметра, въпреки че това въобще не е задължително; можем да си направим паралелепеди, трапецоиди или тетраедри при добро желание.

Нареждаме парченцата в тава, покрита с хартия за печене и ги поливаме с 2 супени лъжици зехтин и малко мед (които е добре да забъркаме предварително), наръсваме със сол, пипер и лют червен пипер, за предпочитане стрит на по-едро.

Пъхаме в предварително загрята на 220 градуса фурна и печем около 30 минути, като общо-взето все пак преценяваме на око дали тиквата се е зачервила достатъчно. Когато го преценим, обръщаме кубчетата и оставяме да се дозапекат.

Последните 5 минути наръсваме тиквата с нарязаните на парченца фурми (като можем да използваме сушени боровинки, даже е по-есенно, но тази година пропуснахме брането около Черни Връх по извинителни причини, свързани с едни чешки напитки) и натрошените на едро орехи.

Междувременно в тиганче смесваме оцета, ябълковия сок, който е най-добре да е от много зелена ябълка, защото иначе в комбинация с мед и цигулка салатата става твърде сладка, и нарязания на ситно лук. Бъркаме на среден огън, докато винегрета се редуцира до около четвърт чаена чаша, след което сваляме от котлона и добавяме горчицата, зехтина, солта и пипер на вкус, като продължаваме да бъркаме, докато консистенцията стане гладка.

Върху руколата изсипваме тиквата с фурми и орехи, след което наръсваме настъргания на едро пармезан, заливаме с винегрет на вкус, объркваме леко, после още малко сол и пипер и сервираме незабавно!

Консумираме още по-незабавно, с няколко пържоли и чаша червено вино, като резултатите могат да бъдат крайно изненадващи. Ако не сте викали духове скоро, вероятността това да ви се случи след тази комбинация е почти 93%.

Ирландски скоунс

Покрай деня на Свети Патрик се вдъхнових без да искам на тема Ирландия и се замислих за тучни ливади, драматични пейзажи, силна бира и вкусна, сърцата храна – все неща, които ми изникват в съзнанието, щом се спомене Ирландия. И така, имахс мели планове през уикенда да сготвя нещо, попадащо под горните описания, например овчарски пай. Работната седмица обаче се изтъркули бързо-бързо и внезапно се оказа събота сутрин, точно време за закуска.

Моя приятелка бе наскоро в Дъблин и като се върна оттам, ми даде да разгледам една книга с ирландски рецепти. Докато чаках кафето да стане, реших да не се мотая повече и да си направя нещо ирландско още за закуска, защото с останалите планове за активна почивка през този ден се видя, че едва ли ще се стигне до овчарския пай. Разлистих книгата и видях едни малки хлебчета, които ме грабнаха за сърцето и реших да ги приготвя. Не сбърках. Овчарския пай го запазваме за следващия път. Колкото до името – звучи странно, написано на кирилица, но за да сме вярни на оригинала, го оставихме само кирилизирано. Скоунсове някак не върви.

Продукти:

1/2 ч.ч. масло на стайна температура
2 ч.ч. пресято брашно
3 чаени лъжички бакпулвер
1 с.л. захар
щедра щипка сол
1 яйце
3/4 ч.ч. айрян

Брашното се смесва със захарта, солта и бакпулвера. След това маслото и смесените сухи съставки се стриват на големи трохи, така че да се смесят много добре. Добавяме айряна, който е по-добре да не е купешки, а да е домашно разредено кисело мляко, и размесваме меко тесто. Според рецептата всъщност трябва да се използва buttermilk, но поради липса на този продукт по нашите ширини, се налага да използваме най-близкия продукт. Резултатът бе впечатляващ и с айрян.

Разстиламе тестото на леко набрашнена повърхност до около 2-2.5 см и режем неголеми кръгове – с водна или чаена чаша става идеално.

Преди да ги пъхнем в загрятата фурна, намазваме хлебчетата с разбитото с 1 супена лъжица вода яйце – това ще им придаде апетитен блясък. Печем на добре загрята фурна – около 190 градуса – за 7-10 минути, докато са бухнали и златисти.

Сервират се по възможност топли с масло, сладко, конфитюр, мед, или сирене. Чудесни са за закуска която и да е мързелива събота или неделя сутрин заедно с чаша кафе с много мляко или чай. Едва ли ще чакам следващия празник на Св. Патрик, за да ги приготвя отново.

Маринован червен лук

Вероятно няма да сгреша ако кажа, че голяма част от нас са израснали в семейства, в които всяка година се е приготвяло поне малко количество „зимнина“ всяка есен – едва ли има българско семейство, в което някой не затваря поне 3-4 бурканчета лютеница, сладко или туршия.

В наши дни това се случва все по-рядко поради ред причини – наличие на свежи зеленчуци през цялата година, наличие на сносни на качество сладка и туршии в магазина, липса на време или просто нежелание за занимаване с цялата хамалогия да обелиш 4 глави чесън с малкото ножче, например.

И все пак – факт е, че приготвеното вкъщи е най-вкусно. Също е факт, че не е нужно да се приготвят индустриални количества или да се занимаваме с трудни рецепти.

От известно време насам ме забавлява идеята за приготвяне на някакъв вид бърза туршия, която да придаде цвят на сандвичите, с които се изхранвам, когато просто нямам време да готвя. Онзи ден попаднах на една, която освен вкусна, изглежда и много красива.

За тази рецепта ви трябват 2 глави лук, оцет, малко подправки и буркан, който се затваря плътно. И двайсетина минути.

Продукти:

2 глави червен лук
3 ч.чаши винен оцет
3 супени лъжици захар
1 ч. л. сол
няколко зрънца черен пипер
няколко зрънца бахар
2 дафинови листа
1 скилидка чесън (по желание)
2 малки сухи люти чушки (по желание)

Загряваме оцетът в метален (не алуминиев) съд, добавяме захарта и разбъркваме, докато се разтвори. Прибавяме подправките и оставяме маринатата да покъкри на слаб огън около минута, колкото подправките да си пуснат аромата. Добавяме скилидката чесън и оставяме още за около минута-две.

През това време обелваме лука, нарязваме го на дебели шайби и го разделяме на отделни кръгчета. След това го слагаме в оцетената смес (може да го направите на две порции, за да се покрие добре с маринатата). Оставяме да поври 2-3 минути, докато стане ярко розов и поомекне леко. Не е нужно да се вари дълго – хубаво е да остане хрупкав. Ако сте разделили лука на две порции, повторете същото и с втората част.

Сваляме от огъня и оставяме да се охлади добре.

Пресипваме лука и маринатата в буркан и го затваряме хубаво. Готово!

Този маринован лук трае доста дълго на студено, но имам подозрения, че моя няма да изтрае повече от седмица. Вкусът му е ароматен, леко сладък и не убийствено лучен (може да е безопасно да се сложи и в обеден сандвич за офиса). Освен че е просто красив, този лук е идеална гарнитура към сандвич или друга суха храна.

Супа от тиква

Седя и се чудя какво да напиша за тиквената супа и си мисля – колко хубаво би било всяко нещо, което ядем да е свързано с някаква приятна история, мили спомени, празници или пък нещата да се случват просто така, заради самото удоволствие от храната. Е, за съжаление не винаги става по този начин. Животът рядко е само розов, а в по-гадните моменти човек има нужда от утеха, която много често идва под формата на парче сладкиш или купа топла супа.

През последните седмици се озовах неволно, но и неизбежно посред първите вълни на родната криза, част от един много по-голям и адски сериозен процес. Какво общо има кризата с храната? Ами и нищо, и всичко. Като икономист мога да начертая разни криви на потреблението, да поразсъждавам какви ще са трендовете в готварството през следващата година и каква проява на лош вкус ще е парадирането с никому ненужен лукс (ако ще пунтирам гурутата от Economist).

Няма да го направя. Мисълта, че всеки ден трябва да кажа на някого, че трябва да се разделим не ме оставя на мира, кризата е реалност и честно казано, трудно ми остава време за готвене в опити за намиране на ненамираеми решения и като че ли единствената утеха е в редките моменти, когато близък човек ми сипва чиния топла супа от тиква, опича няколко сандвича и на няколко бири бистрим структурни проблеми (почти никога) или нещата на личностно ниво (почти винаги) и какво ни чака в близко бъдеще.

А супата е лесна. За нея ни трябват:

1 килограм тиква
1.5 литра бульон
1 малка глава лук
2-3 скилидки чесън
1 ч.ч. прясно мляко
сух кориандър
пипер
зехтин
сол

В случая за супата използвахме тиква тип цигулка, която е доста сладка, но пък за любителите на сладко-солените манджи е напълно подходяща. Обелваме и я нарязваме на средно големи кубчета, които слагаме в тавичка, покрита с хартия за печене (това не е задължително). Наръсваме парчетата със зехтин, сол и пипер и заедно с необелените скилидки чесън слагаме в добре загрята фурна.

След около десетина минуди изваждаме чесъна, за да не прегори, но понеже всяка фурна пече различно, трябва да проверим дали са добре омекнали. Докато тиквата се допича обелваме скилидките и оставяме настрана, защото ще ни потрябват на по-късен етап.

Тиквата се пече общо, с чесън и без чесън около 30-40 минути, докато придобие карамелизиран вид.

Задушаваме ситно нарязания лук в една-две супени лъжици зехтин, после добавяме бульона, тиквата, чесъна и кориандъра. Варим всичко това двадесетина минути, за да могат всички аромати да се смесят добре.

След като свалим от огъня, оставяме сместта малко да поизстине, след което пасираме в блендер или с ръчен пасатор, комуто както е удобно, докато супата стане кадифено гладка. Добавяме чаша мляко, а ако все още ни е гъста – и малко вода.

Задължително, ама задължително се сервира с печени сандвичи. И голяма доза позитивизъм. Бирата е опция.

Канелени охлювчета

Още помня деня, в който се влюбих в пухкавите, лепкави и ароматни канелени охлюви в един Старбъкс. Беше любов от пръв поглед – и противно на повечето случаи, продължава вече няколко години без да е избледняла ни най-малко.

Сладкишите в подобен тип кафенета най-често изглеждат много изкушаващи и толкова идеални, че винаги ме е плашела мисълта да пробвам да си ги приготвя сама вкъщи. Истината е, че замразените фабрични охлюви на Старбъкс (кръмбъла на Коста или каквото там) нямат много общо с приготвената им у дома версия. Макар и тези от кафенето да са вкусни, домашните канелени охлюви са несравнимо по-добри. Може спокойно да се каже, че са нещо като купешките, но с аромат и вкус, умножени по 10.

Приготвянето им в домашни условия далеч не е толкова трудно и плашещо – съвсем постижимо е. Дори и да изпадате в тиха паника от месене на тесто с мая, просто не си признавайте и запазете самообладание. Ще се получат добре, обещавам. Печелите и бонус – непоносимо вкусно ароматизиране на кухнята с канелено ухание.

Продукти за тестото:

5 ч.ч. брашно
1 пакетче суха мая
1/3 ч.ч. бяла захар
1 ч.ч. мляко
80 гр. разтопено масло
2 яйца
щипка сол

Продукти за пълнежа:

1 ч.ч. тъмно кафява захар (мусковадо)
80 гр. размекнато масло
1 или 2 супени лъжици канела
стафиди
орехи (последните две са по желание)

Брашното се пресява и се изсипва в голяма купа, след което се добавят наведнъж и всички останали продукти, необходими за тестото. Тъй като тестото е много лепкаво, най-лесно се бърка с миксер, присбособен с приставки за тесто. Ако не разполагате с миксер, може и на ръка, но се пригответе за много лепкаво преживяване.

Тестото е готово след няколко минути месене, когато добие хомогенен и лъскав вид. Преди да го извадите от купата, поръсете го с 2-3 лъжици брашно и го омесете леко с ръка, за да се отлепи по-лесно. Тестото се меси съвсем за кратко на добре набрашнена повърхност, само колкото да добие форма. След това се оставя в набрашнена купа, покрива се с кърпа и се оставя да втаса на топло за около час.

Докато тестото втасва, разбъркваме добре в отделен съд захарта, маслото и канелата. След като тестото е удвоило размера си, го омесваме накратко отново и го разточваме върху набрашнена повърхност на дебелина около половин сантиметър. Разстиламе равномерно пълнежа по цялата повърхност на тестото, поръсваме с орехите и стафидите и внимателно навиваме на руло.

Нарязваме на колелца, дебели около 3-4 см. и ги подреждаме в достатъчно голяма тава, така че да имат място да „порастнат“.

Оставяме ги да втасат още двайсетина минути. Преди да ги сложим да се пекат, ги окъпваме със смес от 1 яйце, разбъркано с 2 лъжици мляко, за да са по-меки след това. Печем за десетина минути в предварително загрята фурна на 200 гр.

Тези канелени охлюви са идеални за сладка и ароматна закуска по всяко време, но особено подходяща за студен снежен зимен ден, придружени с чаша топло кафе или друга любима сгряваща напитка.

Салата от броколи и червена чушка

За броколито може да се пише доста, въпреки че само по себе си е доста скучен зеленчук. Ужасно е полезно обаче, така че трябва да се намери някакво приложение в практиката, за да може заклет любител на пикантните и високо протеинови храни да го яде не само доброволно, но направо с ищах (визирам себе си).

Това всъщност хич не е трудно, защото готвенето последните десетилетия вече не е това, което беше. Светът стана плосък, границите се размиха, а в кухнята различните традиции, техники и семейни тайни се стопиха, преляха една в друга и образуваха най-разнородни сплави, които са безкрайно вкусни и полезни, защото при преносът между различните култури човек отсява най-доброто, когато опира до храна (за другите неща можем да твърдим обратното). Някои наричат тази кухня fusion, но май звучи твърде претенциозно и неясно, може би поради това, което най-често се крие зад табелите на ресторантите, които предлагат фюжън манджи.

Истинската смесена-омесена кухня се случва всеки път, когато експериментираме с рецептите на баба, с нещо прочетено в интернет, с подправки, купени от Женския пазар, със спомени от някой забутан индонезийски ресторант из уличките на Амстердам и няколкото години, прекарани в Азия.

Такава е и нашата салата с броколи. А за нея ни бяха необходими:

1 глава броколи
1 червена чушка

За соса:
1 лъжица сух или свеж джинджифил
1 скилидка чесън
1 ч.л. петмез, разреден с малко вода
1 с.л. сусамово олио
2 с.л. соев сос
2 с.л. оризов оцет
1/3 чаша сурови бадеми
черен сусам
сол

Броколито се измива и се почиства добре от пожълтели части, след което се разделя на розички. Бланшира се, като във водата се добавя лъжичка сода бикарбонат, за да запазим апетитния му ярко-зелен цвят. След като бъкне, се отцежда добре и се слага в купа. Към него добавяме нарязаната на парченца червена чушка (може и камба).

Междувременно, в тиган без мазнина запичаме нарязаните на продълговати, тънки парчета бадеми, докато леко покафенеят. Това става заедно със сусама, за да може той да пусне по-добре аромата си. След като сме готови и с тази процедура, ги изсипваме при броколито и чушката. Сусамът, който използваме за готвене е черен, но ако няма, и бял върши работа. И тук идва най-тънкия момент от цялата рецепта.

В купичка забъркваме соса за салатата (или дресинг, употребата на която и да е от двете думи е въпрос на личен избор и степен на езиков пуризъм), който включва една супена лъжица сух или свеж джинджифил, като пресен е за предпочитане, но не може да се тича до по-големите магазини всеки път, скилидка намачкан чесън, една чаена лъжичка петмез, разреден с малко вода, той пък придава леко карамелен и сладникав вкус, една супена лъжица сусамово олио, две супени лъжици соев сос, който по-добре да е японски, тъй като е по-фин и без мононатриеви глутамат и бензоат, оризовия оцет (и всякакъв друг върши работа) и сол на вкус.

Приготовлението на дресинга, комбинацията и пропорциите на съставките при измисляне на рецепти е като ходене по въже – една грешна стъпка и всичко може да отиде по дяволите. Ние обаче посигнахме изненадващо добър резултат, изключително интересен като вкус, който би задоволил всеки капризник, мърморещ, че полезната храна хич не е вкусна.

Портокалови корички с шоколад

Предполагам, че поради изкривените външнотърговски аспекти на плановата икономика от времето на детството ни, много от нас все още свързват миризмата на зима и Коледа с тази на портокалите, когато „пускаха“ в показните „Плод и зеленчук“ хиляда тона кисели кубински портокали и всички се редяха на опашка като луди, за да се доберат до заветните 1-2 килца. Интересно е как ние свързваме със зимата плод, който за другите е символ на лятото, събрал в себе си слънце, топлина и свежест.

Естествено, ароматът на портокалите се използваше до последно, далеч след като децата се бяхме омазали със сочните резенчета до ушите. Баба ми събираше обелките, режеше ги с ножица и ги нанизваше на конец, след което ги сушеше на радиатора и така цялата къща ухаеше фино на портокал още дълго време. След това, около Коледа, майка ми и баба ми варяха изсушените корички и ги кандираха в захарен сироп, за да ги сложат по-късно в празничните сладкиши.

Всъщност, кандираните портокалови корички са адски вкусни сами по себе и са едно чудесно коледно лакомство, което можете да приготвите лесно вкъщи. Ето как.

Продукти:

Корите на 2-3 портокала
2 ч.ч. вода
2 ч.ч. захар
100 гр. разтопен тъмен шоколад

Портокалите измиваме добре с четка, за да премахнем колкото се може повече от химията, с която са напръскани за по-дълга трайност. След това ги обелваме и нарязваме корите на клечки с ширина около 0.5 см. За да пуснат аромата си, а и за да не нагарчат после, ги заливаме със студена вода и бланшираме три пъти. След третото бланширане трябва вече да са отпуснали формата си и да не са на сърпове, както и, разбира се, да не горчат.

След това ги отцеждаме и подсушаваме. В дълбок тиган или тенджера приготвяме захарния сироп, като разтопяваме захарта в двете чаши вода. Когато започне леко да бълбука, прибавяме коричките, разбъркваме добре, и оставяме да къкрят на тих огън около 75 минути.

Готови са, когато изглеждат леко прозрачни. Тогава ги изваждаме от сиропа с решетъчна лъжица и ги подреждаме една по една на хартия, без да се залепват. Това занимание не е трудно, но изисква здрави нерви и търпение. Оставяме ги да се изсушат 3-4 часа, докато почти спрат да лепнат.

Когато са достатъчно сухи, можете просто да ги оваляте в бяла захар или пък да ги покриете с разтопения на водна баня тъмен шоколад. Комбинацията между портокал и тъмен шоколад е невероятна и съвсем обективно мога да кажа, че тези корички определено бият портокаловия Линдт.

Тук е мястото да споменем, че това е едва първата от поредицата рецепти за коледни сладки и други лакомства, които сме ви подготвили тази година.