Салата от печена тиква с ябълков винегрет

Много добре знам, че първият пост (а още по-малко, ако е стотният в блога) след дълго отсъствие не трябва да започва с негативизъм, но не мога да се въздържа: изобщо не обичам тиква. Ама хич. Избягвам да я ям, всъщност направо бягам надалече, докато опасността премине и спокойно мога да изляза от нелегалност. Е, хубаво де – леко поизлъгах: миналата есен Крис успя да ме излъже с една убийствена крем супа от тиква и честно да си призная, бях приятно изненадана, че това растение май може да се яде, освен че става за фенери или в краен случай за украса на скрина на баба (шарените кратунки май не стават за ядене, но не съм напълно сигурна).

Естествено, както всяка година и тази тиквите предприеха масирана инвазия и на мен ми стана направо невъзможно да отказвам на идеи и предложения за тиквени манджи. Ама защо не си опечем тиква? Добре де, ще направим тиквеник, ризото с тиква, пай с тиква, абе всичко – с тиква.

Мхм… А вълшебната думичка?

Пържоли? Не. Кюфтета? Не! Салата? Амииии… добре (следва сумтене и мрънкане).

И се започва едно търсене на рецепти за салата с тиква, което в крайна сметка доведе до следното откритие: комбинация от тиква, орехи, рукола, сушени плодове, лук, ароматно сирене и адски вкусен винегрет със сок от зелени ябълки.

За това произведение ни трябват следните продукти:

около половин килограм обелена и изчистена тиква цигулка
нарязан на ситно лук – около две супени лъжици
200-300 грама рукола
2 супени лъжици нарязани фурми
половин чаена чаша орехи
¾ чаена чаша настърган пармезан
мед, около половин супена лъжица
¾ чаена чаша пресен ябълков сок
2 супени лъжици ябълков оцет
2 супени лъжици дижонска горчица
пипер микс
лют червен пипер
зехтин
сол

Като за начало разбира се, избираме от купчината най-хубавата цигулка и гордо си я отнасяме вкъщи. Аз лично имах известни предразсъдъци, преди да се реша да срежа с големия нож тази красота, но с леко подръчкване непоправимото е сторено: имаме парче тиква, което се реже на едро, бели се и се нарязва на кубчета, горе-долу със страна от два сантиметра, въпреки че това въобще не е задължително; можем да си направим паралелепеди, трапецоиди или тетраедри при добро желание.

Нареждаме парченцата в тава, покрита с хартия за печене и ги поливаме с 2 супени лъжици зехтин и малко мед (които е добре да забъркаме предварително), наръсваме със сол, пипер и лют червен пипер, за предпочитане стрит на по-едро.

Пъхаме в предварително загрята на 220 градуса фурна и печем около 30 минути, като общо-взето все пак преценяваме на око дали тиквата се е зачервила достатъчно. Когато го преценим, обръщаме кубчетата и оставяме да се дозапекат.

Последните 5 минути наръсваме тиквата с нарязаните на парченца фурми (като можем да използваме сушени боровинки, даже е по-есенно, но тази година пропуснахме брането около Черни Връх по извинителни причини, свързани с едни чешки напитки) и натрошените на едро орехи.

Междувременно в тиганче смесваме оцета, ябълковия сок, който е най-добре да е от много зелена ябълка, защото иначе в комбинация с мед и цигулка салатата става твърде сладка, и нарязания на ситно лук. Бъркаме на среден огън, докато винегрета се редуцира до около четвърт чаена чаша, след което сваляме от котлона и добавяме горчицата, зехтина, солта и пипер на вкус, като продължаваме да бъркаме, докато консистенцията стане гладка.

Върху руколата изсипваме тиквата с фурми и орехи, след което наръсваме настъргания на едро пармезан, заливаме с винегрет на вкус, объркваме леко, после още малко сол и пипер и сервираме незабавно!

Консумираме още по-незабавно, с няколко пържоли и чаша червено вино, като резултатите могат да бъдат крайно изненадващи. Ако не сте викали духове скоро, вероятността това да ви се случи след тази комбинация е почти 93%.

Салата с пиле, ябълки и целина

Не мога да твърдя, че пилешкото месо ми е любимо, но пък и не отказвам печено бутче с хрупкава коричка или пържени крилца. Да не говорим за неща, които са от устоите на света, в който живеем като домашната пилешка супа с дреболийки и три вида корени.

Все пак, като стигнем до приговяне на пиле, въобръжението ми отказва да се простре много надалеч, а в ухото ми едно дяволче шепне „вземи свинско бе, вземи пържолите от оня щанд, ей там, в ляво“. Да ви кажа честно, повечето пъти послушно завивам към „ей там, в ляво“, но понякога решавам, че ще намалим холестерола в менюто, ще живеем здравословно (особено с препечената, мазна кожичка), ще разнообразим вечерята, пък и в крайна сметка ще позволя някаква демократичност вкъщи – временно отпадане на ветото върху пиле и производни.

Салатата с пиле е едно особено добро решение за привеждане в действие на всичките ми благочестиви намерения – със сигурност ще мине за здравословна, особено в комплект с нещо зелено и пълно с витамини, освен това свеждаме протестите вкъщи до препоръчителния минимум, така че пак да се върна необезпокоявана поне за две седмици към телешкото и свинското.

За една страхотна пилешка салата са ни неободими:

1 брой цяло пилe
3 стръка целина (селъри)
1 зелена ябълка, по въможност сорт Грани Смит
2-3 стръка пресен лук
1 кафеена чашка орехи
1 чаена чаша майонеза
1 чаена чаша кисело мляко
сок от половин лимон
пипер смес
щипка кафява захар
сол

Като за начало сваряваме добре пилето, като в тенджерата можем да сложим дафинов лист и бахар. Когато е добре изстинало, отделяме месото от костите, почистваме от кожа и жилки и нарязваме на дребни кубчета. Кокалите даваме на кучето, а кожичките си ги хапваме сами, за да не се гътнем от глад, докато стане готова салатата. Всъщност това го правя от лакомия, а не от глад, а кучето гледа жално и се чуди защо животът е толкова несправедлив понякога.

След това нарязваме стръковете целина (не мога да разбера защо точно на стъблата им се вика селъри у нас, практически растението е същото като големите глави от Женския пазар), наситнения пресен лук и ябълката, нея на кубчета, големи колкото тези от пилето.

За предпочитане е ябълката да е Грани Смит или подобен сорт, заради хрупкавата, сочна и твърда текстура и леко киселия вкус, който винаги е добре дошъл във всяка една месна салата.

Добавяме и счуканите орeхи, като най-бързо и лесно натрошаването става като ги сложим в дебело пликче и скочим два пъти отгоре със сабо.

Приготвяме дресинга от майонезата, киселото мляко, лимоновия сок, пипера, захарта и солта и объркваме хубаво, така че да не порпуснем някой ъгълче от дъното на купата. Добре е да преседи на хладно няколко часа, за да може сосът да напие в парченцата месо, ябълка и целина, а вкусовете да се смесят.

Тази салата е чудесна за сандвичи, както и за придружаващ елемент към нещо по-твърдо като добра водка, абе общо взето няма лимити за употребата на една добра салата.

Маринован червен лук

Вероятно няма да сгреша ако кажа, че голяма част от нас са израснали в семейства, в които всяка година се е приготвяло поне малко количество „зимнина“ всяка есен – едва ли има българско семейство, в което някой не затваря поне 3-4 бурканчета лютеница, сладко или туршия.

В наши дни това се случва все по-рядко поради ред причини – наличие на свежи зеленчуци през цялата година, наличие на сносни на качество сладка и туршии в магазина, липса на време или просто нежелание за занимаване с цялата хамалогия да обелиш 4 глави чесън с малкото ножче, например.

И все пак – факт е, че приготвеното вкъщи е най-вкусно. Също е факт, че не е нужно да се приготвят индустриални количества или да се занимаваме с трудни рецепти.

От известно време насам ме забавлява идеята за приготвяне на някакъв вид бърза туршия, която да придаде цвят на сандвичите, с които се изхранвам, когато просто нямам време да готвя. Онзи ден попаднах на една, която освен вкусна, изглежда и много красива.

За тази рецепта ви трябват 2 глави лук, оцет, малко подправки и буркан, който се затваря плътно. И двайсетина минути.

Продукти:

2 глави червен лук
3 ч.чаши винен оцет
3 супени лъжици захар
1 ч. л. сол
няколко зрънца черен пипер
няколко зрънца бахар
2 дафинови листа
1 скилидка чесън (по желание)
2 малки сухи люти чушки (по желание)

Загряваме оцетът в метален (не алуминиев) съд, добавяме захарта и разбъркваме, докато се разтвори. Прибавяме подправките и оставяме маринатата да покъкри на слаб огън около минута, колкото подправките да си пуснат аромата. Добавяме скилидката чесън и оставяме още за около минута-две.

През това време обелваме лука, нарязваме го на дебели шайби и го разделяме на отделни кръгчета. След това го слагаме в оцетената смес (може да го направите на две порции, за да се покрие добре с маринатата). Оставяме да поври 2-3 минути, докато стане ярко розов и поомекне леко. Не е нужно да се вари дълго – хубаво е да остане хрупкав. Ако сте разделили лука на две порции, повторете същото и с втората част.

Сваляме от огъня и оставяме да се охлади добре.

Пресипваме лука и маринатата в буркан и го затваряме хубаво. Готово!

Този маринован лук трае доста дълго на студено, но имам подозрения, че моя няма да изтрае повече от седмица. Вкусът му е ароматен, леко сладък и не убийствено лучен (може да е безопасно да се сложи и в обеден сандвич за офиса). Освен че е просто красив, този лук е идеална гарнитура към сандвич или друга суха храна.

Чимичури

В този пост няма да разкажа никакви лични преживелици, защото историята, или по-скоро версиите за произхода на името на чимичурито са много интересни и си заслужават няколко думи.

Чимичури (chimichurri) е сос за месо, адски популярен в цяла Латинска Америка, където печеното на скара телешко е издигнато на пиедестал, а някакви много умни хора са измислили тази (адска) смес, за да го освежат и да му придадат ароматна и пикантна нотка.

Аржентинците са спечелили битката за бащинство над чимичури, а всички легенди за името му препращат към някакъв полумитичен представител на Британската Империя, пръв приготвил подобен сос за месото си, което мен лично малко ме съмнява, по-скоро сместа е резултат от испано-италианските влияния. Все пак, този първооткривател на чимичурито може да бъде срещнат в литературата като Джими МакКъри, професионален военен, Джими Къри, търговец на месо и Джеймс Хърей, шотландец, който пътувал с гаучосите, а най-забавната легенда е за английско семейство, което живеело в Патагония, а местните често чували от тях на вечеря „give me the curry“. Просто си представям изисканите англичани, които насред пампасите са си подавали сребърни съдинки със сосове.

Е, със сигурност не е било така, но не пречи да виждам подобни картини и да чувам „give me the curry“ като „чивмидъчури“, станало впоследствие „чимичури“.

И няколко думи за приготовлението: задължителната съставка е една връзка зеленинка – кориандър или магданоз. Естествено, рецептите варират на брой колкото латиноамерикански семейства има по света. Някои добавят и домати или хляб, но това е по-скоро изключение, отколкото правило, въпреки че Карлос в Бътчърс винаги го прави доматено.

В нашето чимичури сложихме следните неща:

1 връзка магданоз, нарязана да пълни около половин чаена чаша
половин глава лук
2 скилидки чесън
настъргана кора от цял лимон
половин чаша зехтин
четвърт чаша винен оцет
четвърт чаша вода
сокът от половин лимон
1 чаена лъжичка петмез
1 чаена лъжичка риган
1 чаена лъжичка едра сол
1 чаена лъжичка смлян пипер
3 люти чушлета

Първо нарязваме на дребно магданоза, лука, чесъна и лютите чушлета, а след това ги накълцваме хубаво с мецалуна, докато всички продукти станат на едрина по наш вкус. Може и с блендер, но удоволствието просто не е същото – както пестото няма същия вкус, ако не е наситнено с мецалуна, така и чимичурито си иска това италианско хладно оръжие, което бабите на камората сигурно използват и за други цели.

Трябва специално да спомена лютите чушлета – ние използвахме средно огнени (пири пири), но не пречи да се сложат няколко отровни злодейки, ако търсим по-пикантен ефект.

Слагаме нарязаното в купичка и добавяме настърганата лимонова кора, черния пипер, ригана и размития в малко топла вода петмез и хубаво размесване. След това добавяме едно по едно лимоновия сок, оцета, зехтина и водата и разбъркваме хубаво.

Добре е чимичурито да престои поне един ден в хладилника, хубаво захлупено, за да могат всички вкусове и аромати добре да се смесят. Страхотно е върху току-що изпечено, димящо месо, но спокойно може да се използва като марината или за сандвичи с останало ни студено месо от празниците, в питка с малко домати и зелена салата.

Изобщо, адска работа, в преносен и пряк съмисъл (особено ако наблегнем повечко на чесъна и лютите чушки).

Салата от броколи и червена чушка

За броколито може да се пише доста, въпреки че само по себе си е доста скучен зеленчук. Ужасно е полезно обаче, така че трябва да се намери някакво приложение в практиката, за да може заклет любител на пикантните и високо протеинови храни да го яде не само доброволно, но направо с ищах (визирам себе си).

Това всъщност хич не е трудно, защото готвенето последните десетилетия вече не е това, което беше. Светът стана плосък, границите се размиха, а в кухнята различните традиции, техники и семейни тайни се стопиха, преляха една в друга и образуваха най-разнородни сплави, които са безкрайно вкусни и полезни, защото при преносът между различните култури човек отсява най-доброто, когато опира до храна (за другите неща можем да твърдим обратното). Някои наричат тази кухня fusion, но май звучи твърде претенциозно и неясно, може би поради това, което най-често се крие зад табелите на ресторантите, които предлагат фюжън манджи.

Истинската смесена-омесена кухня се случва всеки път, когато експериментираме с рецептите на баба, с нещо прочетено в интернет, с подправки, купени от Женския пазар, със спомени от някой забутан индонезийски ресторант из уличките на Амстердам и няколкото години, прекарани в Азия.

Такава е и нашата салата с броколи. А за нея ни бяха необходими:

1 глава броколи
1 червена чушка

За соса:
1 лъжица сух или свеж джинджифил
1 скилидка чесън
1 ч.л. петмез, разреден с малко вода
1 с.л. сусамово олио
2 с.л. соев сос
2 с.л. оризов оцет
1/3 чаша сурови бадеми
черен сусам
сол

Броколито се измива и се почиства добре от пожълтели части, след което се разделя на розички. Бланшира се, като във водата се добавя лъжичка сода бикарбонат, за да запазим апетитния му ярко-зелен цвят. След като бъкне, се отцежда добре и се слага в купа. Към него добавяме нарязаната на парченца червена чушка (може и камба).

Междувременно, в тиган без мазнина запичаме нарязаните на продълговати, тънки парчета бадеми, докато леко покафенеят. Това става заедно със сусама, за да може той да пусне по-добре аромата си. След като сме готови и с тази процедура, ги изсипваме при броколито и чушката. Сусамът, който използваме за готвене е черен, но ако няма, и бял върши работа. И тук идва най-тънкия момент от цялата рецепта.

В купичка забъркваме соса за салатата (или дресинг, употребата на която и да е от двете думи е въпрос на личен избор и степен на езиков пуризъм), който включва една супена лъжица сух или свеж джинджифил, като пресен е за предпочитане, но не може да се тича до по-големите магазини всеки път, скилидка намачкан чесън, една чаена лъжичка петмез, разреден с малко вода, той пък придава леко карамелен и сладникав вкус, една супена лъжица сусамово олио, две супени лъжици соев сос, който по-добре да е японски, тъй като е по-фин и без мононатриеви глутамат и бензоат, оризовия оцет (и всякакъв друг върши работа) и сол на вкус.

Приготовлението на дресинга, комбинацията и пропорциите на съставките при измисляне на рецепти е като ходене по въже – една грешна стъпка и всичко може да отиде по дяволите. Ние обаче посигнахме изненадващо добър резултат, изключително интересен като вкус, който би задоволил всеки капризник, мърморещ, че полезната храна хич не е вкусна.

Лютика

Горещ юлски или августовски предиобед. Балконът вече толкова се е напекъл, че прабаба ми хвърля една кофа вода, преди да започне да пече чушки на котлончето, което дядо ми и е инсталирал върху шкафчето с инструменти и други пособия, останали от бакърджийския занаят на мъжете в семейството. Аз съм на 4-5 години, а прабаба ми почти на 80. 78 от които изживени в къща с лятна кухня до градината с цветята и доматите.

Сега баба Станка трябва да шета и да готви в малкия апартамент, на тясното, горещо балконче, наполовината заето от ляндрото на снахата (баба ми демек) и да внимава да не сътворя някоя грандиозна беля. Лятно време обедът е семпъл и постен, само на Петровден и голяма Богордица пиле. Бурания, пирян, пържени тиквички, това, друго и разбира се лютика.

Разчетът на времето е много важен, защото баба ми и дядо ми излизат от работа в 12, а яденето трябва да е топло. И задължително готово, защото дядо ми е много лош, когато е гладен, и освен това винаги бързат да се върнат в малките канцеларийки, където за награда понякога ме водеха следобед, а аз се омазвах до уши в мастило от печатите и лентата за пишещите машини.

За лютиката всъщност са необходими само домати, чушки и лук. Защо се казва точно така, не знам, сигурно защото е добре да се сложи и една наситно накълцана люта чушка, но у нас не се правеше поради разбираеми причини.

А миризмата на печени чушки е това, което за мен е детството, независимо дали прекарано в Ловеч, в Созопол или София. Заедно със стария Сингер, скрина, в който държеше пияни вишни, пожълтелия портрет и голямата лъжица за бъркане, този аромат винаги ме кара да се сещам за ръцете на прабаба ми, вкусните и манджи и да се връщам много назад.

Продукти:

4-5 едри домата
половин килограм чушки
1 средна глава лук
магданоз
оцет
олио
сол
1 люта чушка по желание

Най-важното за лютиката е, че освен чушките, на котлона се опичат също и доматите. И докато чушкопека може да спаси положението за първите, домати могат да се опукат само на котлона, а това е изискваща специални умения работа. Аз лично винаги са напарвам пръстите, но пък дай Боже, на 78 да не ми прави впечатление.

Докато са още топли, зеленчуците (включително и доматите) се обелват и се нарязват в купа, а върху тях се слагат нарязаните на полумесеци лук и магданоза.

В тиганче се сипват олио, оцет, по-добре да е винен, сол и една щипка захар и се загряват, докато сместта кипне. Докато ври още, с нея се заливат всички продукти в купата и се разбъркват. По този начин те пускат много приятен сок, а самата лютика задължително се яде с топъл хляб или питка.

Месо, както казах няма. Но пък бучка сирене и няколко маслини идват идеално.

Салата от черен ориз

Черният ориз е известен още и като „императорски“ или „забранен“ ориз, защото според слуховете, преди много години в Китай той е бил достъпен само за императора и неговите подчинени. Всъщност, този вид ориз има много ценни хранителни качества, високо съдържание на желязо и съвсем ниско съдържание на глутен. Има и доста необикновен цвят вследствие от кръстосването, от което е получен сорта. При варене черният ориз всъщност става тъмно лилав и прави много красиви петна навсякъде, където се докосне, така че внимавайте с него. Освен всичко това той има чудесен, леко орехов вкус и текстурата му е приятно свежа и леко хрупкава.

Хубаво е, че пазарът ни започва да се събужда за продукти, които доскоро бяха смятани за невъзможно екзотични.

Този ориз ми напомня как за пръв път преди доста години видях в Япония хората да ядат паста с мастило от сепия – изглеждаха ми смешни с устите им, оцветени в лилаво и гордото изражение на лицата им, вероятно породено от факта, че си хапват нещо особено европейско и екзотично за тях.

Е, сега е наш ред с този ориз.

Ето рецептата за една лесна и особено освежаваща салата, която може да бъде самостоятелно леко ястие или гарнитура за месо или риба.

Продукти:

1 ч.ч. черен ориз
2.5 ч.ч. вода
парче пресен джинджифил колкото малък орех
1 лайм
щипка настъргана лимонова кора
1 малка скилидка чесън
половин жълта чушка
половин оранжева чушка (може, разбира се, да ползвате какъвто цвят чушки прецените)

Оризът се измива и се слага заедно с водата в тенджера с капак върху студен котлон, който след това се включва. Сварява се на умерен огън, докато се изпари водата (внимавайте да не се развари). Докато оризът къкри, нарежете чушките на дребни кубчета. Дресинга за салатата приготвяме от останалите продукти – сокът от единия лайм, лимоновата кора, чесънът и настърганият джинджифил се смесват и разбъркват добре.

Когато оризът е добре сварен, го сипваме в гевгир и измиваме под течаща вода. Накрая смесваме ориза с чушките заедно и заливаме с лимоновия дресинг и ястието е готово – бързо и много полезно.

Крис

Печени пресни картофи с чесън

В момента направо се изнендвам, че досега не съм писала за любовта си към пресните картофи (която всъщност е всеобща) и мястото, което заемат в моя живот през пролетта. Само се чудя къде да ги поставя – преди или след агнешкото, но класацията зависи най-вече от моментни желания и усещания. Може би комбинацията от двете е най-близко до идеала ми за съвършенство.

Освен вкуса, който няма нищо общо с големия, пораснал картоф, основно предимство на пресните дребосъци е, че не се белят. Аз лично ги накисвам за половин час в хладка вода с малко оцет, за да пуснат някакви вредни вещества, ако има, а след това ги измивам изчерпателно и сериозно с грубата част на гъбата, така че да падне най-горния слой.

Освен на мусака и сотирани ги правя на фурна с пресен чесън и копър и май това ми е любимата рецепта. Ето я и нея:

Продукти:
1 килограм пресни картофи, може и повече, за предпочитане по-дребни
1 връзка чесън
1 връзка копър
сол
черен пипер
зехтин

Добре измитите и изтъркани картофи се нарязват на кръгчета с дебелина около милиметър-два. Слагат се в тава, после в нея се добавя и целия нарязан чесън, заедно с перата и почти цялата нарязана връзка копър – той пък се накълцва заедно със стъблата. От него се отделя малко от листната част, с който наръсвам готовите картофи накрая.

Сипвам малко зехтин, поръсвам със сол и черен пипер, може една щипка сух розмарин или босилек, но много малко, за да не превземат вкуса на копъра. Сипвам и една кафеена чашка вода и обръквам добре.

Пъхам тавата в добре загрята фурна и пека на около 200-250 градуса докато картофите почервенеят-покафенеят. Когато са готови, ги наръсвам с отделения копър.

Така опечените картофи най-често ги хапваме с таратор, прясно сирене и маслини. Може и с пържолка.
М.

Печена агнешка плешка с гарнитура от кус-кус със зеленчуци

Всяка година очаквам Великден и Гергьовден с огромно нетърпение, не само защото са най-тачените празници в къщи, но и заради любимото ми агнешко, което иначе рядко се сещам да готвя. А и пролетта си е сезона за това месо и прилежащите му дробинета, дроб-сърми, печени чревца и всякаква друга радост за душата.

Още повече заобичах агнешко, след като при търсене на информация за статия установих, че това е възможно най-чистото месо – на овцете по принцип не са дават добавки и хормони, а си пасат спокойно на свобода.

Е, при този допълнителен стимул запретнахме с Крис здраво ръкави и купихме една прекрасна агнешка (наистина) плешка. След известно чудене как да я приготвим – с пълнеж или без, се спряхме на класическо опичане без плънка, с гарнитура от кус-кус и задушени зеленчуци, а за подправка избрахме прясна мащерка. Резултатът беше много вкусен и ароматен, а ето и рецептата:

Продукти за печеното:
Агнешка плешка
прясна мащерка
1 пакетче масло от 250 грама
2 скилидки чесън
1 чаша вино – розе или бяло
сол
захар

Продукти за гарнитурата:
250 грама кускус
1/2 бульонче
1-2 чаени лъжички масло

3 малки тиквички
3 малки патладжана
2 червени чушки
2 глави лук
3 домата
зехтин
черен пипер
1 щипка захар
прясна мащерка
сол

В тиган се разтопява пакетчето масло. Като се загрее достатъчно, в него се добавят листенцата от прясна мащерка, които по този начин пускат най-добрия си аромат. След 2-3 минути в маслото се добавят и 2 скилидки нарязан на едро чесън. След като сместта поври и с чесъна, в нея се сипват 3 лъжици кафява захар, която после ще придаде невероятен карамелено-кафяв цвят на коричката. Накрая се добавя една чаша вино – в нашия случай беше розе и се сваля от огъня.

Агнешката плешка се поставя в намаслена тава и се намазва обилно с приготвената смес, след което се покрива с фолио и се пъха в силно нагрятата фурна. Градусите се намалят на 180.

Периодично месото се маже с маринатата (Крис използва една бояджийска четка за целта, много е удобно за големи парчета месо), след което отново се покрива с фолио. Така се пече около 3 – 3,5 часа, докато стане напълно готово. Накрая фолиото се маха, плешката се намазва за последен път и се оставя петнайсетина минути на 200 градуса, за да придобие завършен вид в карамелен цвят.

Междувременно нарязваме всички зеленчуци за гарнитурата – тиквички, патладжани, чушки, лук и домати и ги слагаме на среден огън в тенджера с капак. Добавяме малко зехтин и вода и ги оставяме да се задушат, докато са напълно готови. Накрая добавихме от наличната мащерка, малко захар, черен пипер и сол.

Кус-куса е страхотна гарнитура към агнешко месо, особено ако е придружена с печени или задушени зеленчуци. Приготвя се много бързо и лесно – за 250 грама кус-кус се загрява в дълбок тиган четвърт литър вода с половин бульонче и една чаена лъжичка масло. Когато водата заври, съда се сваля от огъня и в него се сипва кус-куса. След 2-3 минути, като набъбне, тигана се връща на котлона, добавя се още малко масло и се бърка още 3-4 минути. Така и той е готов.

Накрая идва най-приятната част – агнешкото, кус-куса и зеленчуците заедно с пролетна салата и хубаво вино са готови за почитане на най-хубавите ни празници. И сами по себе си са кулинарен такъв.

М.

Червено зеле по немски

Скоро бях в Германия, където имах удоволствието да опитам куп немски ястия, от които една голяма част съдържаха зеле (да не кажа по-голямата). Успях най-сетне да хапна и истинско червено сладко-кисело зеле като гарнитура към роле от свинско филе, пълнено с яйце, кисела краставичка и шунка. Но мисълта ми е за този любим на всички ни зеленчук (въпреки че и свинското заслужава своята доза внимание) – аз от години го приготвям по рецепта, намерена от някъде си като гарнитура към месца и колбаси и с изненада установих, че вкусът на оригиналния специалитет хич не е по-различен от този на моето произведение.

Продукти:

1 глава червено зеле
1 глава червен лук
1 глава цвекло
1 с.л. захар
1 ч.л. кимион
дафинов лист
олио
оцет
сол

В тенджерка се задушава леко нарязания на дребно лук. Към него се добавят зелето, настърганото цвекло и чаша вода. В повечето немски рецепти вместо цвекло се слагат 2-3 ябълки, които придават много приятен характерен аромат, особено ако към ястието се добави сланина или бекон, но аз като че ли предпочитам варианта с цвеклото. Готви се на среден огън, аз почти не го поглеждам, докато не дойде в време за подправките.

След като зелето намекне, в тенджерката се сипват 1-2 супени лъжици винен или ябълков оцет, 1 лъжица захар (ако е кафява, може и малко повече), 1 чаена лъжичка кимион, дафиновия лист и сол на вкус. Може да се подправи и с канела, индийско орехче, карамфилче, лъжица червено вино или комбинация от всичките. Оставя се да поври още 10тина минути и е готово за сервиране.

Освен като гарнитура за така любимите на немците меса и вурстчета така приготвеното зеле може да се хапва и по време на пости.

М.